Георги Стойков Раковски

Георги Стойков РаковскиИдеологът на българската национална революция е роден в Котел на 14 април 1821 г. Целият му живот е подчинен на една идея – освобождението на поробена България.

Април 1842 г. – Втори браилски бунт

Георги Раковски следи живо политическите събития. Разбирайки за въстанието в Ниш и готвения в Браила бунт (Първи браилски, 1841) се отправя за Влашко. След неуспеха му и подходящата външнополитическа обстановка Георги Раковски започва подготовка за втори бунт. От гръцка страна организатор е Ставрос Георгиу. След неуспеха му Раковски се укрива, но разбирайки, че са арестувани невинни, решава да се предаде. От протокола по време на разпита му, става ясно, че той оневинява всички, които са арестувани. Прехвърля вината върху себе си и тия, които са избягали. Това са показанията на Георги Македон. С идването си в Браила, Раковски получава гръцки паспорт под това име. Съдът осъжда „даскал Георге” и още шестима на смърт. Използвайки постановленията на капитулациите (чуждите граждани могат да бъдат съдени само от страните, чийто поданици са) Раковски и осъдените гърци подават молба до гръцкия генерален консул в Букурещ Ризос. Той смята, че е въпрос на гръцко достойнство, притежател на гръцки паспорт да не бъде изоставен. На 14 юли 1842 г. присъдата е потвърдена, но осъдените са предадени на гръцкото консулство в Букурещ. Гръцкият пълномощен министър в Цариград Маврокордатос снабдява Раковски с пари и го изпраща в Марсилия.

26 юни 1857 г. – издаване на в. „Българска дневница”

Георги Стойков Раковски има желание да издава български вестник, но не разполага с необходимите средства. Затова на 26 юни 1857 г. първият брой на в „Българска дневница” излиза под редакцията на Данило Медакович. По този повод Раковски казва: „человек с празни ръце не върши що желае, а що може.” По настояване на турското правителство вестникът е спрян, а Раковски експулсиран във Влашко.

"Горски пътник"

1857 г. – издаване на „Горски пътник”

През 1857 г. в Нови Сад Раковски издава „Горски пътник”. В поемата за първи път хайдутството е представено като явление в историческия живот на народа ни. Това е първата революционна поема.

15 юни 1862 – статута на Привременното българско началство

Г. Раковски създава два плана за освобождение на България, които не остават без последствие. През април 1862 г. в Белград той учредява ръководен орган – Привременно българско началство, и изготвя статута му. Началството трябва да ръководи делата отнасящи се до подготовката на българите за въстание.

1862 г. – създаване на Първа българска легия

След успешни преговори със сръбското правителство Георги Раковски престъпва към създаване на българска войскова част – Първа българска легия. Численият ѝ състав наброява около 600 млади българи. Някой от тях са учащи се в Одеса, Виена и Белград; войводи и бивши хайдути; бъдещи организатори на националната революция. Между тях са Васил Левски, Стефан Караджа, Ив. Кършовски, Ильо Марков и др.

1 август 1862 г. – издаване на Позив към българския народ за въстание

На 1 август 1862 г. Раковски издава и позив, който е предназначен за разпространение по време на въстанието. С него призовава българите да въстанат и, че е „По-добре братя – пише той, една сладка маломинутна за свобода смърт, а не дълговечен робски живот…нека никой не чака от другите да го освободят. Нашата свобода от нас зависи.”

1 януари 1867 г. – „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято”

Това е последният план на Раковски за освобождение на България. В него той предвижда това да стане отново с всенародно въстание, но вече не трябва да се разчита на чужда помощ, а само на собствените сили. Предвижда се едно върховно началство да създаде четническа армия и по даден сигнал тя да навлезе в българските територии. Предварително подготвените българи ще въстанат. В него е изяснена организацията и йерархическата система на армията. Това е най-завършената обосновка на четническата тактика в националноосвободителното ни движение.

9/10 октомври 1867 г. – смъртта на Георги Стойков Раковски

На 9 октомври 1867 г., в два часа след полунощ, в Букурещ спира да тупти сърцето на Патриарха на българското националноосвободително движение Георги Стойков Раковски. Жълтата гостенка — туберкулозата, отнема живота на пламенния родолюбец, който през целия си живот с перо и сабя се бори за освобождението на поробеното ни Отечество.

На следващия ден Раковски е погребан в букурещкото гробище „Щербан водъ“. Последно сбогом си вземат всички български емигранти, близки, много румънци, служители при чуждите дипломатически представителства в Румъния, журналисти и общественици. В смъртния акт е записано: „Г. С. Раковски, православен, свободна професия, възраст четиридесет и седем годишен, неженен, по народност българин“. Тъй като умира в крайна бедност, разноските по погребението поема братовчед му Никола Балкански.

Раковски умира, оставяйки след себе си редица дългове. Четири дни след смъртта му на търг се предлагат всички негови вещи – покъщнина, книги, униформата и оръжието му, за да се изплатят задълженията му към частни лица. Много от вещите са закупени от румънци и те остават безвъзвратно изгубени за историята.

Октомври 1942 г. – пренасяне костните останки на Раковски от София в Котел

В писмото си от 3 февруари 1861 г. до Йосиф Дайнелов, Г. Раковски пише: „Аз съм всякога бил българин и ще бъда не само до гроб такъв, но еще и после смъртта ще оставя завещание, и прах ми да ся не смеси с друга народност!…“

Това негово желание е изпълнено през 1885 г., когато костните му останки са пренесени от Букурещ в София. Котленци обаче са неспокойни, че те не са в родния Котел и поемат инициативата за пренасянето им. Освен това, увековечавайки неговото дело, в центъра на града през 1933 г. е открит паметник. Още повече, че в писмото-отговор до Русенския клон на опълченското дружество от 1885 г., давайки съгласието си за препогребването на останките на брат й, Неша пише: „Аз никогаш не ще се съглася за пренасянето на братовите ми кости не в Котел, а на друго място. Брат ми е роден в Котел, там трябва да се погребат костите му.“

Особено активен в начинанието е Рафаил Райков — котленец, живеещ в София. Той призовава своите съграждани и председателя на Котленската дружба в София проф. Георги Генов, да ги прибере в Котел и да се спасят от „по-нататъшно поругаване свещените останки на Раковски.“ От 1937 г. Р. Райков води активна кореспонденция с Министерството на външните работи и вероизповеданията, и със Светата Софийска митрополия. „За да се свършат кощунствата с тия кости – пише той до Министерството на външните работи на 23 август 1937 г., моля, да ми се предадат и по установения ред отнеса в родния град на покойника (Котел), та дано там поне намерят покой, който не намериха в столицата на България, за която живя, работи и умря.“

През 1942 г., на 75-та годишнина от смъртта на Раковски, ковчежето с костните му останки поемат от София през Стралджа, към родния Котел. На 24 октомври 1942 г. са посрещнати от много граждани, народни представители, министъра на просветата, бургаския областен директор и почетна рота войници. Шествието начело с духовенството, с църковни хоругви и камбанен звън потегля към храма „Св. апостоли Петър и Павел“. На площада, пред паметника на Раковски народният представител от Котел Данаил Жечев произнася кратка реч. В църквата ковчежето е положено в специален саркофаг, който изработват ученици от котленското столарско училище под ръководството на учителя-резбар, котленецът Гойко В. Гойков. На следващия ден, след панахидата, проф. Михаил Арнаудов и министърът на просветата произнасят речи.

Макар и далеч от родината си, Раковски не престава да се интересува и получава сведения за поробените българи. Когато през пролетта на 1857 г. българските емигранти в Сърбия замислят въстание и го уведомяват за намерението си, той първо сондира мнение с българската емиграция в Русия и Румъния. Преценявайки, че международната обстановка не е благоприятна за такова начинание, Раковски успява да убеди българските патриоти в Белград, че нямат необходимата подготовка и моментът не е подходящ. В писмото си до Ив. Ангелов (Кулин) от април 1857 г. пише: „Вие без да познавате добре днешните обстоятелства, (да м`упростите за то) мислите, че всяка птичка коя лети по въздух може лесно да се хвати и да ся изяде”. На следващата година – 1858, при раздвижването в европейските владения на Турция, Раковски създава „Първи план за освобождение на България”. Той започва с позив и в него се изтъква, че „человек кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят…сам създател когда изначяла е създал человека, създал го да бъде свободен и да живее живот независим…” и „мечом са българи своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!”

Планът има положителни страни, а именно: предвижда се създаване на общ ръководен център (в Одеса се учредява „Благотворно българско общество”), предварителна подготовка вътре в страната, осигуряване на съюзници, избиране на подходящ момент, дипломатическа подготовка в Европа, очертаване тактиката на въстаническата войска. Но има и отрицателни – прекомерната вяра на Раковски в готовността на българите за едно такова дело; липсва ясно виждане за въоръжаването и липсата на на организирана вътрешна мрежа.

Стойко Събев Попович

Стойко Попович е една от видните личности в Котел през първата половина на ХІХ в. Взема дейно участие в стопанския и обществен живот на селището. Занимава се с абаджийство, за чието развитие имат значение и техническите нововъведения. Според някои, първите построени чаркове за плетене на гайтани, както и фабрика за влачене на вълна са направени от Стойко Попович. Той поканва майстора Васил Карловчанина, който монтира чарковете и обучава известно време котленци да работят на тях.

През първата четвърт на ХІХ в. Ст. Попович се сдружава с турчина Шукри бей. По това време възниква конфликт между Ст. Попович и котленските чорбаджии и той е набеден, че „държи” пари. За да се освободи от затвора, залага дюкяна си на сина на Тиня Папазоолу. Шукри бей се застъпва за него.

Това не е единственият му сблъсък с котленските чорбаджии. През 40-те години на ХІХ в. еснафът води борба срещу злоупотребите на чорбаджиите. С проверката на тефтерите е натоварен бащата на Раковски. Поради това, делегация, начело със Стойко Попович тръгва за Видин, за да поискат анкета, която да разкрие злоупотребите. От своя страна чорбаджиите изпращат клеветнически донос, че баща и син са бунтовници против държавата и през януари 1844 г. е арестуван синът, а по-късно и бащата. В най-голямата зима, под силен конвой, след три седмично пътуване пристигат в Цариград. Хвърлени са в тъмницата Топхане при много тежки условия. Едва след седем месеца се гледа делото и става ясно, че са невинни. Но пристига решение на Високата порта да се затворят за седем години в тъмница. Геоги Раковски е освободен в началото на 1847 г., а по-късно и баща му. Завръщайки се в Котел, той се заема с работата си, но не успява да върне старото си положение. Разсипан физически, няколко години след това, той умира.

Неша Раковска

Неша Раковска е по-голямата сестра на Георги Раковски. Тя се омъжва за Стоян Киров, с когото имат три деца – Киро, Йордан и Зоя. Когато брат ѝ се разболява тя полага грижи за него. На 8 срещу 9 октомври 1867 през нощта, Раковски умира в ръцете на сестра си Неша.

Нанка Търпанска

Нанка ТърпанскаСестра на Раковски и е една от първите котленки, които посещават новооткритото девическо училище в Котел, макар и за кратко, т. к. е била вече семейна и с дете. Нанка се крие, когато посещава школото, защото, според думите ѝ, тогава е било голяма срамота момичета да ходят на училище. А и котленци са подигравчии и веднага измислят или прякор, или песен.

Заради странния й характер и смели постъпки, котленци я смятат за чапрашик, побъркана. За странностите й са запазени спомени и песни.

Когато през 1844 г. баща й и брат й са в затвора в Цариград заради донос на чорбаджиите, тя извардва х. Тиньо в тъмна уличка – един от виновниците за страданията им, и го замерва с камъни. През 1854 г. Г. Раковски броди из Котленския балкан и тайно от другите, заедно с нейна приятелка, Нанка отива да го види и занесе храна. Но веднъж са проследени от турците. Тогава тя извършва нещо, за което се изисква смелост и съобразителност – съблича дрехите си, започва да играе и събира тръни. Турците са изумени. Приятелката ѝ им казва, че е луда, те я съжаляват и дори ѝ дават пари.

Смелата и ексцентрична котленка води борба и срещу фанариотското духовенство. Изгонва от църквата гръцки духовник, като изхвърля и „светите мощи” донесени от него. На следващата 1860 г., на празника Преображение, поп Костадин започва да води службата на гръцки. Никой освен нея не се решава да противоречи. Тогава Нанка се нахвърля върху попа, наругава го, скуби му брадата и го изхвърля от църквата с думите: „Няма да зачиташ езика ни, а?” Тогава се появява и песен: „Скара се Нанка със попа/ със попа – поп Костадин,/ на свято Преображение,/ чи му брадата изкуба,/ пък кандиларя й блъснала,/ блъснала и халасола./ Аферим, Нанке Стойкова,/ машалла, Нанке Търпанке,/ от де ти дуде силата.”

Заради тази си постъпка е извикана в Търново да отговаря пред турската власт, но е освободена, т. к. не могат да излязат на глава с нея. А ето и песента, която документира това събитие: „Аку бе Нанка с хората,/ с хората, като хората,/ щеши ли попа да цапни,/ свака Никола да бутни?/ Щеши ли кон да възседни,/ ачи в Търнуву да поди,/ с попа давия да води,/ със попа, Нанка,/ с поп Коста?!”

Котленката баба Гана разказва: „Попа би, че като дойде владиката да я съди, че поп няма да ѝ влезе в къщата, тя рече: „И тебе, магаре, не ща.” А друга разказва: „Леля Нанка откраднала 2-3 тенекии восък (от църквата), че наши ризи за мушами на Хаджи Димитровите момци. Ризите топиха във восък и ги пращаха в Балкана, за четата.”

След Освобождението мин.-председателят Ст. Стамболов идва в Котел и се среща с Нанка Стойкова, за да й предложи поборническа пенсия. Тя му отказва с думите: „Ти ли бе, Стефане, Вие ли бе ядете народа, за който моят брат ходи да се бие, да мре!”

Нанка е колоритна личност – закачлива и пресмехулна, но и много състрадателна и оставя трайни спомени у котленци.

Матей Попович

Матей Попович е чичо на Георги Раковски. Матей, заедно с братята си предвождат жителите на Котел при отбраната му, когато в 1800 г. Индже и Кара Феиз го нападат със своите разбойници.

Киро Стоянов

Племенник на Раковски, син на сестра му Неша. Силно привързан към вуйчо си, участва в Първата българска легия, а и по-късно е край него. Киро Стоянов съхранява архива на Раковски, който по-късно предава на музея в Котел.